Последният езичник
852-889
Кан Борис I е част от славния род на Крум. За началото на управлението му има едно легендарно сведение, според което той приел владетелския скиптър край бреговете на р. Брегалница през 852 г. в присъединените от баща му кан Пресиян обширни югозападни територии. Първото десетилетие от управлението на Борис било изпълнено с множество войни с Немското кралство, Византия, Хърватско и др.
В началото на 60-те години на деветото столетие възникнали две нови коалиции – България сключила съюз с Немското кралство с обещание да приеме християнството от Рим, а Византия се съюзила с Великоморавия. Скоро избухнала война между двете коалиции.
Българското участие в нея приключило през есента на 863 г., когато бил сключен т. н. ”дълбок мир” с Византия. Една от клаузите на сключения мир била България да приеме християнството от Константинополската патриаршия. За византийската столица отпътували пратениците на кан Борис I, които трябвало да сключат “дълбокият мир” и в знак на добра воля – да бъдат покръстени. В началото на следващата 864 г. в българските земи пристигнала духовна мисия, която се заела с покръстването на народа. Самият владетел бил покръстен тайно нощем, като възприел титлата княз и името Михаил – на кръстника си император Михаил ІІІ.
Постепенно започнало покръстването и на голяма част от народа и макар това да било дело от изключителна значимост за държавата, то не било възприемано еднозначно от обикновените хора. За част от тях покръстването било предателство и затова през март 866 г. част от българските първенци вдигнали бунт за запазване на езичеството. През Средновековието бил поставен знак за равенство между бунт срещу държавата и такъв срещу владетеля. Казано по друг начин – бунтът, организиран от българските боили бил всъщност акт на държавна измяна, а през Средните векове това се наказвало със смърт.
Издадените и изпълнени смъртни присъди прекършили антихристиянските настроения в страната.Българският владетел осъзнавал, че неговата държава ще стане независима тогава, когато църквата придобие изцяло българския характер. За да постигне тази своя цел князът-кръстител потърсил подкрепа от константинополският патриарх Фотий, който отказал. Отказът на Константинопол не бил достатъчна причина за княз Борис I, за да се откаже от целта си. Владетелят изпратил свое пратеничество до Рим заедно със 106 въпроса. Те били насочени към отделни сфери от делника и празника на българите, но основното запитване било кога българите ще се сдобият с патриарх.
Тези дипломатически действия на княза-кръстител превърнали българския църковен въпрос в международен. През 869-870 г. в Константинопол Осмият вселенски църковен събор взел решение да се учреди самостоятелната Българска Архиепископия. Княз Борис I постигнал победа, която издигнала Българската църква като нов, самостоятелен християнски център. За да бъде наистина независима Българската църква трябвало да се откъсне от византийското влияние, което се изразявало най-вече чрез византийските духовници и езика, на който проповядвали.
С такава цел през 885 г. от Великоморавия в България пристигнали учениците на светите братя Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий, които били тържествено посрещнати в Плиска от князът-кръстител. Той им създал най-благоприятни условия за сътворяване на българската писменост и обучението на български свещеници. Така Кирило-Методиевото дело било спасено и по-късно разпространено от България сред други славянски народи. Дългите години на активна политическа и религиозна дейност вземат своя дан. Остарелият вече княз Борис се оттеглил от престола, оставяйки властта в страната в ръцете на сина си Владимир. Новият български владетел се опитал да “върне времето назад”, което принудило Борис I да напусне манастира. С помощта на верни свои бои князът-кръстител свалил от трона Владимир и заповядал да той бъде ослепен и хвърлен в затвора.
Пристигането на светите братя Кирил и Методий в България.
Осъщественият преврат трябвало да бъде узаконено чрез решение на Народния събор, свикан от Борис през 893 г. Този събор на българското общество решило владетелят да бъде заменен – вместо Владимир княжеската корона отишла на главата на Симеон. Столицата също била променена – от Плиска в Преслав, но може би най-значимото решение било въвеждането на българския език за официален.
С право съвременниците му го величаят като “великият, честният и благоверен господар на българите” – владетеля, на който българската история неизменно засвидетелства вечна признателност и истинско възхищение.