Войнът-дипломат
1197-1207
Смъртта на първите Асеневци била неочаквана и извела на преден план техният най-малък брат Калоян. Първата най-важна задача, пред която той трябвало да се изправи била свързана с централизацията на държавата. Докато неговите братя освобождавали българските земи, част от аристокрацията решила, че може безнаказано да се отцепи от държавата и да създаде свои малки държави. Цар Калоян намерил най-подходящият начин да се справи с това движение, като привлякъл противниците си в кръга на своето управление.
По този (на пръв поглед) странен начин той успял да присъедини териториите овладяни от неговите противници към България, а самите тях да направи подчинени. Следвайки тази политика само за няколко години царят извършил централизация на България.
Външната политика на Калоян била доста активна. През 1201 г. той обсадил и превзел крепостта Варна – последната територия на Византия на Черно море. Последвало подписването на мирен договор с империята, в който обаче липсвало признаване на царската му титла. С подписването на този мир не се стигнало до решаване на най-важния въпрос – признаването на българския владетел. Трябвало да потърси друго решение. държави. Това е единствената титла, която била дадена на български владетел в историята на България.
В това време в Рим управлявал папа Инокентий III, който превърнал папския престол в основна политическа сила в Европа. През 1199 г. папата изпратил писмо до цар Калоян, с което го молел да се присъедини към лоното на Рим и обещавал, че ще направи всичко, за да привлече българите на своя страна. Първоначално българският владетел не обърнал внимание на въпросното писмо, но след подписването българо-византийски мир то отново станало част от дневния ред на Царството.
Калоян започнал кореспонденция с Папата, която продължила цели пет години. Исканията, които българският владетел отправил към Инокентий III били само две – признаване на царската му корона и издигането на българския духовен водач в патриаршеско достойнство. През 1204 г. в Търново пристигнал пратеник на папата – кардинал Лъв, който коронясал Калоян за крал, а архиепископ Василий I – за примас. Това бил безспорен успех за българската дипломация, която получила най-важното – признаване на владетеля, а от там – и на държавата.
Паралелно с тези събития през 1204 г. рицарите от IV кръстоносен поход превзели Константинопол, създавайки Латинската империя. Като опитен дипломат цар Калоян изпратил свои пратеници, които да потвърдят мирните отношения с новосъздадената държава. Нейният владетел Балдуин Фландърски високомерно отхвърлил предложението на Калоян. Тази провокация не можела да остане ненаказана и последвала битка при Адрианопол (днес Одрин) през 1205 г.
Българският владетел пристигнал с войската си в близост до крепостта Адрианопол. В първия ден (13 април) той изпратил леката куманска конница да атакува основните сили на кръстоносците. След досега си с латинците конниците се обърнали в бягство. Латинците започнали да преследват българите, но изневиделица се появил резервът на Калоян, който контраатакувал. Изненаданите кръстоносци били принудени да се върнат в Адрианопол. Вечерта в крепостта се провел съвет, на който императорът и неговите барони решили, че на следващия ден в никакъв случай няма да преследват българите, за да не повторят настоящата си грешка. Сутринта на 14 април 1205 г. цар Калоян решил да повтори своята стратегия. Отначало латинците стояли без да предприемат никакви действия, но не след дълго част от войската им започнало да преследва българите. Постепенно към преследващите се присъединила почти цялата латинска войска. Всъщност това било точно според плана на българския владетел. Когато латинците стигнали до предварително подготвеното от Калоян място той включил в битката своя резерв, който на практика унищожил почти цялата латинска армия. Самият император Балдуин бил пленен и отведен в българската столица, където починал.
Победата на цар Калоян при Адрианопол имала важно значение, защото освен, че му осигурявала път към южната част на Балканския полуостров тя реално погледнато унищожила мощта на Латинската империя.
Две години след тази битка (1207 г.) цар Калоян обсадил Солун, но бил убит от куманина Манастър.
Цар Калоян заслужено е причисляван към едни от най-добрите пълководци в българската средновековна история. Управлението му, макар и кратко, било изпълнено с паметни битки и победи. Безспорно най-забележителна е победата му при Адрианопол на 14 април 1205 г., когато завинаги бил погребан митът за непобедимостта на кръстоносната армия. Най-големите си постижения обаче царят постигнал в дипломатическото поприще, превръщайки България от държава в политическа изолация в международен фактор. Големите дипломатически способности на Калоян спечелили на страната му онзи политически престиж, който се оказал напълно достатъчен, за да се превърне в решаващия фактор за съдбините на Европейския Югоизток.