Закрилникът на България
След смъртта на цар Симеон Велики (927 г.) българския престол бил наследен от Петър I. В началото на своето управление той се опитал да продължи настъпателната политика на баща си срещу Византия, но само след едно поражение се стигнало до подписването на мирен договор, който съдържал три важни за българите клаузи. На първо място трябва да поставим онази клауза, която признавала царската титла на българските владетели. След това идва ред на другата важна българска дипломатическа победа, а именно признаването на патриаршеския сан на българския духовен глава. Последна, но не и по значимост, била договорката за сватба между цар Петър и внучката на византийския император Роман Лакапин.
Управлението на цар Петър I преминало в траен мир с Византия, която през седемдесетте години на X век отказала да изплати дължимият на българите данък. Съвсем логично нарушаването на договора от страна на ромеите довело до напрежение в българо-византийските отношения. Тъй като Византия нямала достатъчно мощ, за да се справи с българската държава тя подкупила киевският княз Светослав, който трябвало да атакува българите. В края на 60-те години на Х век той завладял немалко български крепости. Именно в тази ситуация починал цар Петър I.
Докато Византия възприемала България за унищожена българското болярство предало властта в страната на четиримата братя комитопули Давид, Мойсей, Арон и Самуил – синове на мощният български комит Никола. В тази конфигурация на властта водеща била ролята на най-малкия брат Самуил. През целият период от 971 (когато се появил на политическата сцена) до 1014 г. (когато починал) Самуил бил винаги предан на българската царска династия. Чрез своята преданост към династията Самуил преследвал две основни цели – да обедини около себе си всички сили, които били противници на Византия, а от друга страна – предаността му рано или късно щяла да сложа на главата му царската корона.
През разглеждания период Самуил водил много битки с Византийската империя в защита на България. Може би най-интересната от тях била през 986 г., когато успял да победи византийците в прохода Траянови врата. Поражението на ромеите било незапомнено дотогава – император Василий II, който “едва преминал теснините и се спасил”. Ромеите нарекли мястото на катастрофата “Българската клисура” – един византийски поет даже казва, че при Българската клисура “мизийските стрели прекършили авзонските копия”, а “Истър грабна венеца на Рим”.
Няколко десетилетия поред Самуил, който от 991 г. вече бил цар на българите, водил героични сражения с ромеите. Може би една от най-трагичните страници в българската история е свързано отново с името на този прочут български владетел. През 1014 г. българите претърпели тежко поражение при село Ключ. Една част от българската войска била избита, а друга много голяма част паднала в плен. Както описват изворите цар Самуил “едва успял да се спаси от гибел, с помощта на сина си, който смело отблъсквал нападащите”. Царят на българите бил качен на кон и се спасил в крепостта Прилеп.
Съдбата на пленените 15 000 войни била изключително тежка. Те били ослепени по заповед на византийският император, като на всеки сто бил оставян един с едно око, който да ги води. В този ужасен вид осакатените български воини били изпратени при Самуил. “А той, като ги видял да идват в дълги редици, не издържал това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята”. На 6 октомври 1014 г. заедно със сърцето на Самуил спряло да бие и сърцето на България. Вярно е, че държавата просъществувала още четири години, но нейните сили били вече изчерпани. Но по-важното – нямало я онази личност, която да обедини и поведе българите.
Пленените войници пристигат при цар Самуил
Управлението на цар Самуил е безспорно една от най-героичните епохи в средновековната ни история. Той успял да отприщи огромна народна енергия, която впрегна в отстояване на българската независимост. Дългото му 40-годишно управление е един непрекъснат подвиг в защита на България. И ако днес можем да твърдим, че в началото на XI век България погинала със слава, една огромна част от нея принадлежи на “непобедимия по сила и ненадминатият по храброст” “онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите”.